Този въпрос е страхотен! Според мен родителите винаги се стремят да правят това, което е добре за децата им. Правилно е, че не всеки път успяват, но поне се опитват. Мъчат се да ни изградят характер и да ни подготвят за живота. Мисля, че намесата на родителите малко по-малко започва да намалява, когато детето започне да пораства. Те го осъзнават и макар да не им се иска, малко по-малко спират да ни дават тон в живота… Разбира се винаги има родители, които продължават да “тровят” живота на децата си дори и те да са на 25-30 години.. Но надявам се това са малки изключения…
Като родител и бивше дете мога да кажа, че с годините гледната точка се променя. Това, което някога ти се е струвало ненужно вмешателство, след време изглежда много ценен съвет. Просто е нужно да мине време, за да оцениш някои неща. Е, родителите и те са хора, т.е. и те грешат понякога. Но целта им е да предпазят децата си от грешките, които те са допуснали някога… обикновено без особен упех.
Еми какво да ви кажа всеки един родител си е поставил за цел децата му да живеят по-добър живот, но проблема е там че не винаги разбират децата си и понякога правят грешки като решават проблемите на потомството си по начин, който е най-добър за тях (самите родители).
Родителите винаги искат най доброто, но понякога прекаляват. И все пак трябва да влезем в тяхното положение. Те искат да не повтаряме тяхните грешки и се опитват да ни възпитават и да ни вкарат в правия път. Не можем да спрем тяхната намеса в личния ни живот… поне до едно време, когато пораснем. Но ако има разбирателство и изслушване от двете страни мисля, че проблемите драстично ще намалят.
Да може да е досадно да се месят в нещата ни, но все пак това им е работата на родителите.
Родителите никога не биха навредили на децата си. Понякога в стремежа си към самостоятелност децата може да не са разбрани, но точно тогава е момента на доказване и взаимно печелене на доверието. Както в един момент може да се усеща вниманието им като намеса, така и по-късно, когато детето е поело по избран от него път, то ще има нужда от съвет, подкрепа, дори само споделяне на личните си стремежи. Затова е много важно да се съхрани връзката, доверието и уважението между родители и деца. Това дава сили и увереност при взимане на решения в живота.
Отношението с доверие и уважение към родителите показва зрялост.
Това го пиша след преминаване на доста етапи в живота ми, които са го доказали. Била съм анти-родителски настроена, дори съм бягала точно от контрола и вниманието им, но оценям колко важни са за мен и това което са ми дали като възпитание и позиция в живота.
Този въпрос според мен е зададен от някой притиснат и обиден на родителите си, дори подозирам кой е 
Пожелавам сили и семейно разбирателство! 
Родителите правят това, което мислят за правилно. Така са постъпвали и техните родители и родителите на техните родители… И аз се заричах никога да не постъпвам “така” с моите деца. Е, не допуснах грешките на своите родители, но пък направих свои.
Ключът е доверието.
Преди е било досадно, сега го приемам нормално. Правили са го с мисъл, че ми помагат, че е за мое добро. Сигурно и аз ще съм един ден като тях – досадно поучаващ, даващ мъдри съвети и напътствия… вече се смея Но със сигурност може и да вредят в стремежа си да направят най-доброто за децата си, не с друго, а с това че повечето случаи… не ги познават (въпреки, че казват – познавам добре детето си) Може би не искат децата им да правят техните грешки но нали човек се учи от тях… Родители… не оставяйте децата си ненаучени Това е за родителите … А за децата… свиквайте, отърване няма
Едва ли можем да се справим с тяхната намеса Дори и като станем на 50 ще бъдем пак техните деца и те винаги ще ни приемат като такива. Ясно ми е, че това което правят винаги е само с цел моето добро, но понякога наистина стават досадни… предполагам, че просто трябва да се науча да ги разбирам
Повечето хора не осъзнават, че го прявят за наше добро и го отблъскват, но не трябва да е така, за да са ни направили те са решили, че искат да поемат отговорноста да ни гледат докато ние не преценим сами, че искаме да се отделим от тях.
Добре Александър, а защо си сигурен, че като прецениш ще можеш да се отделиш от родителите си. Напротив точно тогава ще е още по-голяма намесата в живота ти. Въпреки, че да винаги ни мислят доброто, не винаги се получава желаното добро. Има моменти, когато трябва да оставят децата си сами да направят дадени грешки (стига да не са фатални де), за да се поучат от тях и да се научат да се справят с проблемите. Ако иначе все са ти до д…то какво ще стане. Винаги ще тичаш при мама и тати да ти напътстват живота. Тази не намеса в личния живот всеки трябва да си я извоюва сам, поне до определени граници. Те винаги ще са до нас и ще ни помагат, но идва мига в който трябва да живеем собствения си живот крив или прав, а не някой все да ни побутва, защото имал по-голям опит и т.н. Т.е започваме да живеем не нашия, а живота на родителите ни.
